Ана Каренина

„Но тя не сваляше очи от колелата на приближаващия втори вагон.
И тъкмо в мига, когато средата между колелата се изравни с нея, тя захвърли червената чантичка и като сви глава между раменете си, се хвърли и падна на ръце под вагона и с леко движение коленичи, сякаш се готвеше да стане веднага. И в същия миг се ужаси от това, което прави.

„Къде съм? Какво правя? Защо?“ Искаше да стане, да се измъкне; но нещо огромно, неумолимо я блъсна в главата и я повлече за гърба. „Господи, прости ми всичко!“ – рече тя, вече безсилна да се бори.
Селянинът си мърмореше нещо и работеше над желязото. И свещта, с която тя бе чела изпълнената с тревоги, измами, мъка и зло книга, пламна като никога с по-ярка светлина, освети всичко, което преди беше в мрак, запращя, започна да гасне и угасна завинаги.“